Чакащи за нов орган

Само в България те са 936 от всички 1055 души. В страна като нашата тези хора са едновременно най-облагодетелствани, но и най-ощетени. Най-ощетени, защото те са толкова много, а трансплантациите толкова малко, че по-голямата част от тях никога няма да дочакат своя нов бъбрек. Най-облагодетелствани, защото имат най-много възможности и най-много време за чакане. За разлика от сърцето и белия дроб, бъбрек може да бъде дарен и от жив човек – близък роднина. Чакащите за този орган имат и най-висока преживяемост, спрямо всички други. Защото те могат да се възползват от един от най-големите пробиви в историята на медицината – хемодиализата – машина, която замества функцията на бъбрека. В листата на чакащите за бъбрек в момента има под 1000 души. Реално обаче всеки, който е на хемодиализа или е близо до нея, се нуждае от нов бъбрек. А тези хора са хиляди в цялата страна.

Но дори да гледаме само пациентите в листата – при сегашното темпо ще са нужни десетки години, за да бъдат трансплантирани.

Без да броим хилядите, които тепърва ще се нуждаят от нов орган в бъдеще.

сложни машини се опитват да заместят функция, която дори само един малък бъбрек би могъл да свърши без проблеми. Респектиращо изглеждащите мастодонти обаче не са нищо повече от аматьори, имитиращи произведението на гений. Те вършат работата, но без усет – всяка капчица, минаваща през тях и обратно влята във вените, малко по малко унищожава тялото.

До машините седнали или легнали в най-разнообразни пози стоят кротко хора на всякаква възраст, пол и етнос. Някои спят, други четат, трети разговарят или скролват на телефона. Но има и такива, които нямат сили за каквото и да е било – затварят очи, кротко стенат и се молят времето да мине по-бързо. Хемодиализата се отразява на всеки различно – някои я понасят по-лесно, други не я понасят въобще. Всички те обаче биха предпочели да са на всяко друго място на света, но не и приковани за тези нежелани, жизнено необходими творения на човека, с които той за пореден път се опитва да надиграе смъртта.

големи планове за бъдещето си. Почувствах се съборен“, разказва ми Антон, на 27 години. Срещаме се с него в хемодиализния център на Александровска болница, София през 2018 година. С него имаме няколко месеца разлика и може би заради това изпитвам толкова силно съчувствие. Докато разговаряме, през цялото време имам почти непреодолимо чувство на смущение, на неудобство от огромната привилегия да съм тук само за няколко часа и след това да си тръгна завинаги. Да го интервюирам, докато той е прикован за хемодиализата, към която ще се връща отново и отново. Тя не му се отразява добре. При първата ни среща не бих предположил, че Антон страда от бъбречна недостатъчност. Нормално, макар и срамежливо, момче. Закачен за машината обаче, той е друг – вие му се свят, лошо му е, гласът му е глух, а спазмите на лицето дори не правят опити да скрият страданието.

Антон, подобно на повечето герои в тази история, е обикновен човек със злощастна съдба. Бъбреците му просто отказват един ден, без да има каквито и да е било симптоми за това. Научава, когато отива на изследвания заради високо кръвно. От няколко месеца е в листата на чакащите за бъбрек, но единствената му надежда е трупен донор. Майка му няма как да му даде своя, а вече е отказал на сестра си, защото има семейство и дете. Има възможност спасяваща трансплантация да се извърши в чужбина, но семейството му се намира в такава ситуация, за която повечето хора смятат, че може да съществува само в оригиналите на братя Грим. Майка му има тумор в мозъка и вижда само силуети. Баща му, претърпял сърдечна операция, е единственият от семейството, който работи – в кучкарник, защото няма образование.
Злото, казват, не идва само. „Просто искам нормален живот. Нищо друго“, прошепва ми Антон.

сценарий на един филмиран кошмар. Има бъбречна недостатъчност, неуспешен опит за трансплантация в Турция, завършила с отхвърляне на бъбрека, калциева болест, преживял е кома и от 7 години ходи на хемодиализа. Въпреки това в Мариян няма капка самосъжаление. Само гняв. „Лятото, като сме по тениски, понеже ръцете ни са надупчени от игли, ни мислят за наркомани. Обясняват ми как съм се мъчил да си режа вените – това е манталитет. Като си търся работа „о, ти си на диализа – половин човек“, разказва той.

Въпреки всичко той учи фармация в Медицинския университет в Плевен. Всеки ден пътува за лекции, а живее, работи и ходи на диализа в Ловеч. Мечтата му е някой ден да получи заветното обаждане – че е дошъл неговият ред за трансплантация. „За 7 години един път ме извикаха. Аз толкова години се грижа за себе си, търся, ходя на семинари, ходя на обучения, ходя на събития, ходя на прегледи, спазвам режим, диети и накрая какво? С водата ми е най-тежко. Трябва да пия много малко вода. А от хемодиализата имаш един метален вкус в устата и си непрекъснато жаден. Това е кошмар за психиката. Тежък е животът на диализа. Нас по-добре да ни избият и да се приключва“.

Въпреки съдбата си той завърши фармация и постигна целта си да работи в аптека. Мариян обаче така и не дочака своя нов бъбрек. Той почина през ноември 2020 на 37 години.

затворник. Да пътуваш или работиш пълноценно е трудно, почти невъзможно. Машината, която те поддържа, едновременно с това те и убива и състарява – три години хемодиализа са равни на 4-5 години остаряване. Причинява ти главоболие, гадене и цялостен дискомфорт. Трябва да внимаваш какво и колко ядеш и пиеш. Хемодиализата е като сделка с демон. Дава ти няколко години, може би дори десетилетия, но на най-високата възможна цена. Тази на достойнството и свободата ти.

Съществува обаче и една друга сделка. Тази със съвременната медицина. Тя е по-надеждна, но по-опасна и по-трудно достижима. За нея трябва да имаш воля, възможности и късмет. Късмет не само да се намери донор за теб, но и да живееш в общество, което може да ти протегне ръка. Успееш ли обаче да я сключиш - ти се превръщаш в човек. На фона на хемодиализата бъбречната трансплантация не е прищявка.

И двете манипулации спасяват човешки живот и се заплащат от държавата. Трансплантацията обаче е онази, за която си струва да се борим.